“Don’t limit your challenges, challenge your limits.”
― Jerry Dunn
Магията започва там където свършва зоната на комфорт, там където се чудим дали ще имаме достатъчно сили да успеем. Сигурността е топла, уютна и спокойна и всички се стремим към нея, но често ни прави скучни и мързеливи.
През далечната 2009 le fiancé ми подари полет с парапланер. Макар високото да не ми е любимото място, бях решила да литна в негова чест. За зла участ, дни преди това паднах тичайки за рейса *кхъм clumsy much* и колената ми изобщо не реагираха добре при срещата с паважа. Седящя със стичаща се кръв по краката ми, но победоносно, че все пак съм успяла да хвана рейса, се замислих защо таквоз здраво и хубостно момиче като мен ще ходи да се трепе с парапланер и се отказах. Минаха дни, колената ми се оправиха, но геройски вид ми придаваха само белезите върху тях. Вътрешно си бях бъзла.
Затова когато Pepsi ме предизвика това лято да се гмурна с акваланг в Черно море реших, че това е моят шанс to redeem myself в очите на le fiancé. И така отпътувахме към Слънчев бряг, където беше кулминацията на кампанията #pepsichallenge, която мотивира своите фенове да излязат от зоната си на комфорт и да поемат поне едно предизвикателство.
Тотално неподозиращи какво ни чака се хихикахме преди обучението да започне. И докато на лицето на le fiancé е замръзнала доволна усмивка, кака ви Ади изведнъж се сеща, че има фобия от русалки! *see photo below*
Вече бяхме подписали документите, в които потвърждаваме, че нямаме ни болести, ни кариеси и беше късно да се отказваме. Облякохме неопрена, сложиха ни тежести около коремчетата, наметнахме кислородната бутилка и с грациозна стъпка се затаралянкахме към плажа. Успокояваше ме едно – това, че не мога да плувам значи, че поне ще потъна по-лесно.
Единственото хубаво нещо при първото влизане беше, че с това костюмче и чорапки не усещах студа на морето и допира на водораслите по кожата ми. Останалото беше тежко. Бяхме група с le fiancé и прекрасният организатор на цялото приключение – Владо. Всички се държарме за ръце и се опитвахме да дишаме под водата. Това се оказа не лесна задача заради вълните, камъните и липсата на всякаква координация от моя страна. Обзе ме лека паника и реших да се завърна на сушата. Доцопах, свалих тежестите и екипировката и седнах на пясъка.
След малко доплуваха моите хора и инструкторът, невероятно милият Пламен, ми предложи да пробвам пак, този път частен урок. Влязахме отново в морето и малко по малко започнах да свиквам. Най-важното е да дишаш бавно и дълбоко, само през устата и на всеки няколко метра да изравняваш налягането в ушите си. Отпускайки се, започнах да виждам всичките малки рибочета и медузки, които щъкат около нас. Заслушах се и колко е тихо, наистина тихо. Чуваш само звука на балончетата, които излизат когато издишаш. Обзема те някаква неземна дзен магия и забравяш за света на сушата и всичките му глупости. Идилия. Излязох нахилена, горда от себе си и благодарна за това, че имаше кой да ме подкрепи да опитам пак.
Затова, ако четеш това, тези думи са за теб – не занижавай собствените си очаквания към себе си, ти можеш всичко!
Снимки: RainmakerTom